Аз съм бургазлия с три родини. Непалците са почти толкова нетърпеливи, колкото например бургаските шофьори – нямат чувството, че следва да ти дадат път

Индийски културен империализъм – така д-р Драгомир Димитров определи отварянето на Индия към света чрез кино, музика, автомобили. Според него страната се “вмъква” умело и някак естествено навсякъде по света, защото е разбираема, достъпна и красива.
Дали това е така и доколко познаваме хилядолетната история на Индия и Непал, забележителната им култура, техния пъстър и мъдър свят? Под името Шантиприя роденият в Бургас индолог даде своеобразен отговор, като представи миналата седмица любопитна колекция от фотографии, запечатали магичната хубост на азиатската действителност. При това “гарнира” ги с подходяща музика и аромат...
Няколко дни след откриването Драгомир Димитров отпътува със съпругата си Диана и малкия Дарио за Германия, а експозицията “Индия и Непал en face” все още е в изложбената зала на “Булаир” 10. Тя ще остане там до 23 септември – шанс и за онези, които искат да си купят миг от неповторимото източно очарование. 
- Индия продължава да е екзотична страна за нас, макар и не толкова непозната. Фотоизложби, книги, музика, кино - хората има как да са информирани. С какво вашите снимки са по-различни и защо публиката трябва да ги види?
- Вече 16 г. се занимавам с индийски езици, с литературата, философията и културата на Индия. Навлязъл съм може би по-дълбоко в психологията на хората и мисля, че мога да предложа нещо повече от това, което един обикновен чужденец, отивайки в дадена страна, ще заснеме. Имал съм възможност в продължение на 2 г. да се запозная с много хора, да говоря с тях на езика им  - на хинди, на непали, на тибетски... Тези хора изпитваха уважение към мен, разбираха, че аз не съм случаен човек - познавам техните традиции, мога да чета тяхната литература и религиозни текстове. Разполагах с достатъчно време, за да избирам подходящи мигове за своите снимки. Човек трябва да има търпение в тези държави, илюзия е, че непалците са търпеливи. Те са почти толкова нетърпеливи, колкото например бургаските шофьори – нямат чувството, че следва да ти дадат път. Бих сравнил фотографията с риболова. Нужно е абсолютно спокойствие, въпрос на търпение, добра светлина, контакт, случайност...
- Индия е страна с уникална природа, древни храмове и светилища, а вие поставяте в центъра на внимание хората. Защо?
- Добър въпрос. Опитвам се във фотографиите си да показвам красивото. Защото по света има красиво и грозно, а аз не съм от тези, които искат да скандализират с отблъскващи картини. В Индия е събрано огромно богатство от красота, каквото трудно ще се намери другаде. И това богатство са хората! Самата им усмивка... Трябва да ги видите как се усмихват, каква благост има в очите им, която е напълно естествена. Ако отидете на нашия пазар до “Краснодар”, ще се сблъскате с изнервени хора. А на индийския пазар срещнах онази жена в червено сари, която след като си поговорихме на хинди и й казах, че искам да я снимам, повика мъжа си и двамата застанаха пред обектива – доброжелателни, бликащи от добрина, уют и красота. Виждах, че сарито на жената е евтино, че е с бедно облекло, но излъчваше такава естествена красота. Аз ценя това. 
- Имате ли обяснение за тази привлекателност на местните жители?
- Трудно ми е да дам отговор. Може би условията на живот, може би от възпитанието извира тази тяхна магичност. Скромни хора, като цветята са... Затова запалих ароматна пръчица на откриването на изложбата онази вечер, защото в Индия и Непал мизирмата е изключително характерна, примесена с перманентен уличен шум, клаксони и какво ли още не. Както казах, бургаските улици стремително се приближават до улиците в Индия – поток от коли, липса на уважение към пешеходците. Но има и кътчета с благовония, които жените разпръскват – с тяхното вродено чувство за естетика.
- Любопитно е как бургаски ученик, завършил английската гимназия, избира да учи индология? Това ли е детската ви мечта?
- Не, школската ми мечта, казано по-точно, е да се занимавам с археология. Даже съм ходил на разкопки до Банево... Е, може да се каже, че почти станах археолог, но филологически. “Разравям” стари текстове, занимавам се с манускриптология и палеография, разкопавам и съживявам стари индийски текстове, превеждам ги на модерен език.
- Кой отключи у вас този интерес към Индия?
- Семейната библиотека и Хималаите. Още като дете можех да намеря вкъщи “Рамаяна” и “Махабхарата”, руски превод на писмата на Джавахарлал Неру до дъщеря му. От баща си, страстен читател, съм наследил тази любов към книгите. Той е полски възпитаник, даже съм живял 3 г. в Полша и знам пасивно езика. Така, като завърших гимназията, записах в Софийския университет специалност индология. Само че методиката на преподаване там поставя акцент върху модерния език, както се изучава английски език например. Моите учители бяха завършили в тогавашния Съветски съюз, отлични преподаватели, но това не беше чиста наука. Ако човек има амбиция да се занимава с по-стари текстове, то това е почти невъзможно поради елементарната причина, че у нас все още няма достатъчно богата библиотека и ресурси. Тогава заминах за Саарбрюкен, с университета там имахме академичен обмен. Първо следвах  един семестър, после ме поканиха да остана още един, а като подготвих една писмена работа, посветена на санскритската наративна литература, моят бъдещ учител - проф. Михаел Хан, ми предложи да продължа следването си в университета в Марбург, където завърших магистратура и по-късно докторантурата си.
- Това не ви ли създава трудности - да живеете между Европа и Азия? Къде се чувствате най-добре?
- Вече знам, че имам три родини – България, мястото, където съм роден, Германия, в която работя и живея вече години наред, и Непал, колкото и парадоксално да звучи. Но моите 2 г. там са незабравими – по улиците, в магазините, знам потайностите на Катманду... За това време съм създал топла връзка с хората.
- На какво ви научиха те и как реагираха на факта, че сте българин?
- Сдобих се с определена доза търпение. Бях пратен там от немската академична общност, с колегите си заедно изучавахме стари индийски ръкописи. Там няма значение какъв си и откъде си, щом си отишъл да помогнеш и същевременно да се поучиш от местните хора, щом си близо до тях. Имах право на шофьор, но предпочетох да скъся дистанцията, да преживея изцяло сам всичко, затова карах сам моя стар 25-годишен джип „Тойота”.
- Сигурно пак по тази причина, да скъсите дистанцията, сте превел името си на санскритски – Шантиприя?
- На санскритски “шанти” означава мир, а “прия” - драг. Заварих Непал в размирици, затова реших, че добре ще се впиша в контекста на събитията. И наистина, името ми жънеше успех, не се нуждаеше от  допълнителни обяснения – Шантиприя, като израз на националната потребност и желание да възцари мир. Особен ефект имаше това на улицата – приятно ми е, Шантиприя... Имало е и комични моменти, питали са ме от Пакистан ли идвам, за което е била виновна моята брада! Но те разбираха, че съм там за тяхно добро и са усещали славянската ми закалка.
- Можете ли да опишете един свой ден в Непал?
- Местните стават още в 4 ч, а към 5-6 има такава активност, каквато тук наблюдаваме около 7-8 ч. Децата тръгват към училищата, чуват се звънчета, отправени към божествата. Това е много характерно – жените сутрин поднасят цветя в домашния олтар и звънят. Аз живях в скромно семейство, което имаше такъв олтар и всяка сутрин чувах звънчето. Бързо станах член на семейството, 2 седмици след като се нанесох, вече имах 2 непалски сестри. Приобщиха ме към специалния ежегоден непалски ритуал, в който сестрата полага свещен знак на челото на брат си, а той дава пари и подарък. Вече не съм там, но на практика съм здраво свързан чрез работата си, всеки ден чета научна литература, подготвям курсове за студенти, пиша статии. Подпомагам с ежегодна стипендия 2 деца от Източен Непал, чиито родители са шерпи, много бедни са. Моето дете – Дарио, е в известна степен непалец, доколкото първите месеци в утробата на майка си е прекарал именно в Непал... Иначе е роден във Франкфурт, вече е на почти 2 г.
- Сигурно не е случайно избрано това име?
- Името е на староперсийски и в буквален превод означава „държателят на доброто”. За моите многобройни чуждестранни приятели то е разбираемо, лесно за произнасяне и така да се каже конвертируемо и преводимо в целия свят.
- Казвате, че много пътувате и по-малко време ви остава да се връщате в България. Сигурна съм обаче, че има неща, които никога няма да забравите и от дистанцията на времето вероятно им придавате ново значение. Кои са те?
- Като ме питате така, непременно трябва да кажа за Начално базово училище в Бургас. Учих там до 3 клас, най-хубавото детско училище за мен, с модерна сграда и с напредничава педагогика. Особена роля изигра учителят ми по рисуване, другарят Стоев, както се обръщахме към него по онова време. Там положих основите и на фотографското си хоби. Участвах в изложби и на една от тях ми подариха фотоапарат „Смяна”. С него снимах класа, сам си проявявах снимките.