Напуснах завинаги класната стая, когато изобщо не ми се искаше. Алергия към тебеширения прах, хипертония... Бях принудена.
Учителите, мисля си, трябва да ги пенсионират като балерините, доста преди да са навършили петдесетте. Или като миньорите – сравнението е по-точно. Изтощението след шест-седемчасов работен ден в училище е и физическо. За изразходването на другото гориво, психоинтелектуалното, не говорим - няма друга професия, която така да източва ресурсите на човека до последно. Но и няма друг човек като учителя, който почти по свръхестествен начин да успява да се възстанови и физически, и психически – докато спи в кратката си нощ и сънува – познайте какво! – отново и отново класната стая, учениците и всичките си професионални проблеми…

Питайте ме какво тогава го възстановява така чудодейно и веднага с радост ще ви отговоря: преди професионализма му, преди чувството му за някакъв своеобразен дълг към себе си самия, към децата, към обществото и към каквото се сетите в този момент, преди манталитета му на отговорен, подреден във времето човек, преди неизбежните професионални деформации като логореята, например или забележимите на моменти леко дидактически нотки в общуването извън училище, преди окончателния срив от изтощението… ревитализира го, връща му стопроцентово силите най-здравословното нещо на света – любовта.

Както и да ви звучи, това е! Любовта към децата и към работата, която разпознава като призвание е наистина перпетуум мобилето на истинския учител.

И когато тези дни по време на стачката се присъединих към колегите си да ги подкрепя със скромното си участие, бях горда от всичко, което се случва, но най-вече от културата на протеста, от радостното, почти празнично усещане за свобода. Не в политически план, пази Боже – никакви тъпоумни политици не успяха да обладаят протеста и да го използват за собствена употреба – а истинската сладка свобода на човешкото саморазпознаване: с мисъл и чувство едновременно за мисията на всеки отделно и на всички заедно…

Предишните стачки на учителите винаги завършваха с неуспех, попарени от колебливостта и вероятно от предателствата на своите водачи, но най-вече от очевидния факт, че учителството не беше се припознало като част от гражданско общество. Сега самото то вече е общество от горди граждани, които знаят действителните размери на собственото си достойнство, намерили са мярката и показват един решителен, овладян, културен протест срещу арогантността, наглостта и горделивостта на властващите.

Само надписите върху плакатите да прочете човек и му става ясно всичко това. Интелигентни, умни, находчиви, иронични, предизвикателни, но наистина с мярка, тези афористични послания са отправени със загриженост към политиците, към родителите, към децата на България.

И аз съм сигурна, че по-голямата част от учениците са горди със своите учители, които изнасят в момента най-големия, най-доблестния урок по достойнство пред всички българи.

Защото, колкото иде реч в исканията на протестиращите за пари, за повишение на заплащането, толкова по-силно става дума за достойно заплащане, за намиране на собственото изгубено през годините достойнство на основоположници на държавността. Защото не политиците са такива, а учителите, образованието, образоваността на една нация...

И понеже стана дума за директните послания на стачката, незабравим ще ми остане един малък плакат, очевидно написан от ръката на начална учителка.

Сред вълните на човешкото море, там, на площад НЕЗАВИСИМОСТ не можах да видя тази жена в цял ръст. Камерите за миг показаха само високо вдигнатата й ръка с плакатчето, на което старателно, със забързани букви беше написано: ”ДЕЦА, ОБИЧАМЕ ВИ!”

Не виждам друг по-точен надслов на днешните протести от тези думи.