Навършиха се  5 години от смъртта на Бургаския поет Христо Фотев. Потапянето в стиховете му е като гмуркане в атмосферата на бургаска привечер. 
Днес получихме e-Mail от нашия вече приятел  Д-р Георги Чалдъков, 
който казва за себе си, че е "BURGAZLIYA ot 23 fevryari 1940". Благодарим сърдечно на г-н Чалдъков и публикуваме тук и в раздела "поети/ Христо фотев" текстовете, които ни изпраща 
   
   КАФЕ “БУРГАС” В ЦЕНТЪРА НА РАЯ 
     Пет години без Христо Фотев 
     
     Д-р Георги Чалдъков 
   
   “Не ме търсете в паркинга на рая!”                                     Христо ФОТЕВ  
   (от “Книга за свободата”) 
   
   ХРИСТО ФОТЕВ – поет, “българин и жител на Бургас”, роден на Благовещение-1934 г. в Истанбул, на 27 юли 2002 г. тръгна от София с ”асансьора към небето”. 
     Ако беше жив, а можеше да бъде жив.* 
“Но аз съм жив – на гарата съм в девет. 
     …Приемам въхитителния риск 
     да бъда жив, не някакъв излишен 
     и мъртъв Христо Фотев да съм аз…” 
       
  
  
Тогава само “тридесетгодишен”, по-късно той написа:                                   
                                “Най-страшното  
                                      Не е смъртта ни, може би ужасното 
                                      е, че сме приживе във тъмната й пластика!” 
     
          Това ми напомня древнокитайското учение Ин и Ян - всяко явление съдържа в себе си и противоположното на него  –  нощ (Ин) и ден (Ян), тъмно и светло, жена и мъж, луна и слънце, болест и здраве, смърт и раждане. Древните китайци са вярвали, че  представени така, явленията и промените (chаnges) могат лесно (easy) да се възприемат и обясняват. Както и “присъствие в отсъствието”, описано в “The Book of Ease” (“The book of Changes”). 
     Така 73 години с или 5 години без Христо Фотев (1934-2002-2007) са цикли на явлението Фотев. Някой може да запита защо търсим мъртвите сред живите - обратно на “защо търсите живите сред мъртвите” на жените пред гроба на Исус Христос. Няма доказателство? – “отсъствието на доказателство не е доказателство за отсъствие.”  
“Вие казвате: в земята той не мисли. 
     Нима като не мисли – не живее? 
     Ний просто не разбираме езика 
     на хората които са в земята… 
     (И той престава да разбира нашия.) 
       
  
  
…Любими, 
     неповторими същества, с които 
     живея аз сред живите – безшумно – 
     до рамото – отляво – на смъртта.” 
     
          …. На масата запазена в Рая разговаря с Иван Пейчев, Генко Генков, Георги Баев, Димитър Велинов, Славчо Чернишев, Иван Кожухаров... Вместо в “Малина” –  в кафене “Бургас” в центъра на Рая, посещавано също от Лорка, Неруда, Пикасо... 
   
   * От лятото на 1995 г., поетът, който написа “единствено в бургаското пристанище, животът ме изпълва с възхищение”, изживя (по-точно изболедува) последните си 7 години в София. Тогава болестта все повече крадеше от думите, мислите и метафорите на поета - той боледуваше в дългите паузи на принудителното мълчание. “Защото спра ли – ще се вкаменя. Ще се превърне в статуя деня.”  Това предчуствие за спиране на живота ставаше все повече реалност. Душата му с “отломъци от жестове” формираше все по-кратки отговори – парчета от трогателни метафори - до последната в последната събота на юли-2002: “Не ме търсете в паркинга на рая!”   
		 
		 
				 
		 
				 
		
		27.07.2007 11:46
				 
		
		Ключови думи: 									
		 |