Свидетел съм на един славен период в Бургас, когато театърът вреше и кипеше и целият град живееше с него. А да накараш един цял голям град с всичките му съсловия да живеят с театъра и театралният живот да е в центъра на обществения живот – това е изключително постижение. Въпреки театралните си увлечения, по силен "Езоп" не съм виждала. А "Светът е малък" растеше с всяка репетиция и всеки спектакъл. Има още много какво да се казва за този период, да се събере написаното, което също е много. Забележителната история със "Заровеното слънце" на Орлин Василев е тема за цяла книга. А "Крал Пиф Паф", която бе една страхотна фантазия и гротеска, изключително талантливо създадена от Юлия Огнянова., въобще не видя бял свят.
Юлия Огнянова бе толкова ярка и дълбока, че се страхуваха от нея и трябваше да я поставят в малки или работнически театри, или в чужбина,както и на куклена сцена, където също направи културно-естетическа революция. Не случайно нейната "Суматоха" в бургаския Работнически сатиричен театър бе направо несъпоставима с всичките "суматохи" на именитите ни режисьори, хвалени и прехвалени до обожествяване. Не че не бяха добри, но Юлия бе изключителна.
И тук възниква един друг въпрос. Въпросът за твореца и личността. Режисьорският екип, а и мнозина от актьорите на ОНЯ ПЕРИОД на Бургаския драматичен театър, бяха личности. Имаха стремежа да се изградят като творци и личности. Людмил Стайков, който беше едно току що завършило актьорче, тогава постави на същата сцена първия си режисьорски опит "Години на матура" от Жан Ануи и постановката му беше много сполучлива. Имаше характера и таланта и му се даде шанс да стартира. А в творческите среди да дадеш шанс и старт на някой друг, който да се изяви и да застане дори по-високо от тебе, значи да преодолееш егоцентризма, което говори за мащаба на личността. Моите уважения към такива хора.
Ние сме талантлив народ. Много са талантливите актьори, художници, писатели и пищещи. Но малко са личностите в съвременността. В съвременния ни театър и в киното ни виждам добри актьори, но не виждам личности. Така е и в другите сфери на изкуствата, а и въобще и в живота.
Ние не възпитаваме личности. Не търсим личността. Не личността днес осенява и осветява със стойностите и мащаба на съизмерението си в живота, а лицето, играещо някаква роля. Това води до безличие и издребняване. До подражателство и сивота, посипана с лъскав, но евтин брокат.
И не че в България няма личности. Просто личността сега "не е на мода". И сами не си даваме сметка колко фатално е това. Смятам, че нашата роля на деятели в сферата на културата, е да създаваме личности и да подпомагаме общественото оползотворяване на личността.
Родната ми къща в Бургас е 7-мо ж.п. фондово здание – апартаментът на втория етаж в ляво на първия вход. Баща ми – Христо Къдрев, от 2-рия випуск на Габровското техническо училище, тогава беше локомотивен машинист....
1. Веселите приключения на Грухчо, Галунка, Гащаран и Врабчолан. Повест за деца. 1969
2. Володя и брезичката. Разказ за детството на Ленин. 1970
3. Голямата летяща приказка. 1998
4. Голяма приказна...