Яд ме е, че е с Нефтохимик не станахме шампиони и носители на купата на България, независимо че бяхме най-добрия отбор в страната няколко години поред, съжалява легендата на бургаския футбол.

Един от най-изявените футболисти в историята на Нефтохимик Бургас, Станимир Димитров се завърна в любимия си град от Турция, където бе поредната подготовка на тима му преди започващия сезон на първенството на Казахстан. Защитаващият цветовете на Тобол техничар, споделя пред бургазлии мнението си за тамошното първенство и как преминава живота му извън пределите на България. Роденият в Раднево 36 годишен исполин, се надява най-накрая в поредния си сезон да триумфира като шампион в бившата съветска република.

Станимире, откриваме те отново в Бургас след подготовката на твоя отбор в слънчева Анталия. На първо място да те попитам как си и какво предстои за Тобол сега?
- Благодаря за вниманието. Много се радвам, че ще се сетили за мен и вече и аз съм част от вашия популярен сайт. Да, сега се намирам в Бургас, но не за дълго, защото поредния етап от подготовката чука на вратата. Току що се върнахме отново от Анталия, където изкарахме третия лагер, който бе две седмици. След това от 28/02 е последният, но вече в Алма-Ата, най-големият град в Република Казахстан. Аз лично съм добре, здрав съм, което е важно за моята възраст. Радостното е, че с мен вече е Георги Чиликов, който ще се присъедини към отбора през новия сезон. Сега с него ще стане по весело и приятно. Иначе самият лагер е нещо като казарма. На лагерите цари реди и дисциплина, всичко се прави по график от събуждането до заспиването. Но точно така се постигат желаните резултати. Затова отборът ни се представи отлично в изиграните контроли преди няколко дена, като дори Чиликов успя да се разпише в една от тях. Победихме и тимът на Велизар Димитров Металург Донецк с 1-0.

Появиха се слухове, че мислиш да окачваш футболните обувки на пирона. Има ли нещо вярно в това?
- Наистина имаше и подобна възможност. Но след като от настоящия ми клуб ми предложиха нов договор засега тя се отлага поне до края на годината. Засега се чувствам подготвен за идващия сезон, който чакам с нетърпение да стартира.

Вече пети сезон се състезаваш за казахстанския тим. Как се стигна до този неочакван за повечето любители на футбола трансфер?
- Да вече натрупах сериозен стаж в отбора. Общо взето трансферът се осъществи малко случайно. Мениджърът Петьо Заберски ми предложи да отида в Казахстан. След няколко дни на размисъл приех. Все пак немаловажна беше финансовата страна на въпроса, за която не крия, че беше водещата за моето решение. Като цяло, нещата станаха набързо, но сега въобще не съжалявам.

Кажи ни няколко думи за този отбор и за престоя ти там.
- Тобол е безспорно най-добрият отбор в последните 5-6 години и всеки безпристрастен наблюдател отчита този факт. За съжаление ни преследва някакъв невероятен малшанс. Все малко не ни достига да сме шампиони. Веднъж завършихме с бронзовите медали и три пъти бяхме вицешампиони. През последния сезон завършихме с равни точки със шампиона  Актобе и по регламент играхме бараж за титлата. Загубихме след изпълнение на дузпи, след като доминирахме почти през цялото игрово време на срещата. За мое най-голямо съжаление аз пропуснах срещата поради наказание. Дано този сезон, вече и  с помощта на Георги Чиликов успеем да се окичим със златните медали, които ни така драматично ни убягват. Въпреки това, считам престоя си в отбора за успешен след спечелената купа на страната през 2007 година и редовните ни участия в турнирите на УЕФА.

Какъв футбол се играе в Казахстан и в чия полза би било едно сравнение с родното първенство?
- Отборите играят приличен футбол, като се залага предимно на физическите и силовите единоборства. Базите им не са изцяло изградени. Сега започнаха да правят много терени и изкуствени игрища и да засилват школите си. Атмосферните условия обаче не позволяват терените да се поддържат на едно добро ниво през цялото време, защото температурите варират от - 40 градуса до + 40 градуса. Нашият отбор разполага с може би най-добрите условия и спортна база и се радвам, че имам удоволствието да играя за Тобол. Стадионът ни е за 10 хиляди души и винаги е пълен. Една седмица преди мач билетите са разпродадени. Що се касае до качеството на игра, в последните две-три години доста неща се промениха. Започнаха все по-често да се привличат чуждестранни футболисти - руснаци, холандци, румънци, дори южноамериканци. Футболът в Казахстан безспорно бележи израстване. Вече започнаха да идват и чужденци с качества, а не само на килограм. Показателно е, че националният им отбор започна да печели точки в квалификациите. За треньори на отборите също се привличат специалисти от чужбина. В момента националния тим на страната се води от германеца Бернд Щорк, преди това начело беше холандеца – Арно Пайперс. С темповете, с които се развива местния футбол, мисля че съвсем скоро ще изпревари родното ни първенство ако у нас не се предприемат някакви радикални мерки. Даже вече изгубих няколко баса след като се обзаложих, че на Олимпиадата в Пекин нашите ще завоюват повече отличия от Казахстан. За моя неприятна изненада стана точно обратното. Ето затова ако не се направи нещо в положителна посока и футболът ни ще бъде задминат.
 
Мислил ли си за завръщане в някой отбор в България?
- Със сигурност ще се завърна и ще играя отново футбол у нас. Може би няма да е на професионално ниво, но не бих могъл да се разделя толкова лесно със зеления терен. Даже когато съм в Бургас, поддържам форма на малки вратички със старите ми приятели Милен Георгиев, Тодор Киселичков, Миро Косев, Янаки Георгиев. Знам, че тимът на легендарното крило на Нефтохимик, Станчо Цонев Атлетик се състезава в долните дивизии, така че нищо не се знае след време.

С твоите 264 мача ти си рекордьор по изиграни мачове в елита за отбора на Нефтохимик, следиш ли представянето на бившият ти клуб в момента?
- Разбира се, винаги когато имам възможност се информирам за положението в Нафтата от интернет. Също така поддържам връзка с повечето от бившите ми съотборници. Искрено се надявам един ден отборът да се завърне там където му е мястото – сред елита на българския футбол и да бъде същото страшилище за грандовете ни. Така най-вече ще бъдат зарадвани нашите многохилядни привърженици, които даваха душата и сърцето си за отбора във всеки един мач.

Кой беше най-щастливият за тебе момент от престоят ти за шейховете за прекараните повече от десет години в отбора?
- Може да звучи малко клише, но всеки един успех има своята стойност и за мене е трудно да откроя един единствен мач или постижение сред останалите. Победите над софийските отбори най-вече Левски и ЦСКА винаги са имали по-специална стойност. Не бих пропуснал да спомена и двете купи на ПФЛ, които спечелихме, а също така и мачовете ни в Европа си остават незабравим спомен. Но в крайна сметка мачът с Левски през пролетта на 1996, когато ги разбихме с 5-1, никога няма да забравя пред погледите на повече от 20 хиляди души. Тогава моя милост отбеляза четвъртото попадение за нас.

В толкова продължителна спортна кариера, като твоята наред с многобройните успехи, сигурно има и някой разочарования. Има ли нещо за което съжаляваш?
- На първо място съжалявам, че през тези 11 сезона със зеления екип така и не успяхме да стигнем до титлата, макар че имахме и футболистите и условията да го направим. Но просто нашето ръководство не се замесваше в машинации и играехме чисто без задкулисни действия. Ако бяхме взели 2 мача под масата щяхме да станем шампиони, но това вече е минало. На второ място, тъжно ми е от загубения финал за Купата на България през 2000 година от Левски с два гола в последните минути. При 0-0 вкарах гол, но съдията не видя или по точно не искаше да види, че топката премина гол линията и отмени попадението, а това повлия осезаемо върху крайния изход на срещата. Също така не ми се удаде шанс да играя за националният отбор. Вярно е, че в най-силните ми години на моя пост разполагахме с отлични футболисти, но мислех, че можех да помогна на тима в определен период от време. Другото нещо за което съжалявам е, че не успях да изляза по-рано да играя в някой от силните европейски първенства. Наистина имаше възможности да осъществя трансфер навън доста по-рано, но така се стекоха обстоятелствата. Просто тогава Нефтохимик беше солиден отбор, но от този тим, по една или друга причина, към които не искам да се връщам, не успя да излезе почти нито един играч в чужбина. Все пак ми се удаде шанс след като преминах трийсетте да изляза навън и да поиграя, макар и в страна като Казахстан.

Кирил Евтимов
Бургас