Събота е. Алармата на телефона ми не звъни. Събуждам се около обяд от звъненето на домашния телефон. С неохота ставам от леглото, за да вдигна. На телефона е началника на някое си РПУ. Звъни ми, за да ми каже, че внукът ми е блъснал малко детенце с колата си! За да го отърва от съд трябва да дам 4 хиляди лева на полицай, с когото трябва да се срещна до 2 часа. Не помня дали дори затворих телефона, тъй като вече се побърквам от притеснение. Изтичвам до стаята си, за да взема спестяванията си, с които мислех да оправя течащият покрив на къщата, но отваряйки гардероба, виждам, че там е разровено, а парите ги няма. Макар и тотално ужасен, решавам да се обадя на съпругата си, за да я попитам дали не гие взела тя, но посягайки към телефона, разбирам защо днес алармата не иззвъня. Него просто го няма! Вечерта някой бе влязъл през стария прозорец във всекидневната и бе обрал къщата. Така и не ми стигнаха парите от продадените земи на село , да си сложа нова дограма... Нямам време за повече туткане! Трябва спешно да намеря пари, иначе внукът ми ще иде в затвора! Той и без това много преживя! Горкото дете... От малък го гледам, баща му го изостави когато беше на 6, а майка му е на гурбет в Гърция от 2 години, та сега аз и баба му го гледаме.
Взимам ключовете за колата, за да отида до магазина на жена ми. Тя сигурно има скътан някой лев. Излизам пред блока и виждам, че колата е на пепел. Снощи , да вземат да запалят на комшийчето мерцедеса, пък покрай него и моят 23-годишен "Форд" изгорял. Бях си го докарал навремето от Германия. Времето тече, мъката расте, но трябва да спася внучето! Хващам първото такси, и право към магазинчето на жената. Плащам за 3 километра 18 лева, ама то така е всичко е увеличено с тая криза. Пък и шофьорчето все припомпваше някво копченце до седалката - то и то горкото цял ден се изкривява от работа, гледа да му е удобно, да си я нагласи, сиромаха. Влизам в магазинчето, жена ми я няма, една нейна позната стои зад касата. Мойта да вземе да отиде точно сега да плаща тока и водата! Да му се невиди... Чакам вече 30 минути - нея я нама, а времето тече... Какво да правя? На близо живее Колето - едно време в школата бяхме заедно, много сме преживели, а и зет му е мангизлия. Той ще ми услужи! Тръгвам по улицата към къщата на Колето. Хора няма много - събота е , всеки се излежава. Само едно момченце вървеше насреща, забързано. Пита ме колко е часа, а аз понеже не съм на тоя свят вече, подминавам го като прозрачен. След няколко крачки усещам корема ми - топъл. Виждам - по блузата ми кръв, по панталона също. Обърнах се, а момчето стоеше зад мен, леко ухилено. Паднах на земята и се свестих чак в болницата, без пари в джоба и без брачната си халка. Явно момченцето ме е наръгало, след това ме е обрало, добре поне, че е извикало линейка. Културни са хората, какво да се прави?
Аз съм в болницата ,а времето тече. Дори незнам колко е минало и от кога съм тук. Гледам - до мен настаняват една женичка, блъснала я кола, горката. Като пресичала някакъв младеж, без книжка и пиян, направо я помлял. Аз макар и тотално съсипан, поглеждам я, да и дам кураж и виждам - съпругата ми! Полужива, потрошена, едва си отвори устата да ме пита кой ми е казал, че е в болница... Времето тече безмилостно, галя я и я питам има ли скрити пари, че ми трябват за внучето. Тя едва мълви - "За какво са ти, той сега е на екскурзия, забрави ли..." и изпада в безсъзнание. Времето спря... Вече няма нужда да тече...
25.10.2008 18:39
Автор: Георгиев
Ключови думи:
|
www.bourgas.org
Начало
056 / 82 63 25
Култура и изкуство
RSS емисия с последните новини
